За войната и
битките
Преди няколко дни се замислих, че все по-често когато говорим използваме
думи като: война, битка, победа, завоювал. . .
Думите имат огромна сила и влияние над нас. Ако кажеш, че си победил или
завоювал хората веднага си представят кръв и болка, та било то и на
подсъзнателно ниво. Представят си и жертви и победени. А победените никога не са
щастливи, нали? Да излизаш от дома си всеки ден на бой с: живота, работата,
хората. . . това ми звучи като да мразиш, че си жив.
Мислех си, че ако променим думите, които използваме ще отпаднат много
бъдещи битки и войни. Ще останат дни, в които сме преодолели себе си и сме
научили нов урок. Ще останат момент, в които сме дарили любов и сме получили в
дар внимание и уважение. Ще останат спомени от усмихнати дни и щастливи хора.
Не, войните и битките трябва да излезнат от безразборната употреба в езика
ни. Само така ще почне трансформацията в нас. Защото ако искаш да успееш в
нещо, то трябва да почнеш от себе си. А дори да покориш, да победиш някоя
трудност или връх ако няма с кой да го споделиш какъв е смисълът? Именно до липсата
на събеседник, споделител, на приятел водят всекидневните война и битки. Водят
до липса на удовлетвореност и изстискват и последната ни капчица любов.
Това ли искаме?
