Св. Валентин, Трифон Зарезан, Техническия прогрес и Ботаническата градина на Сингапур

 Св. Валентин, Трифон Зарезан, Техническия прогрес и Ботаническата градина на Сингапур

6.00 ч. Сутринта. Нещо звъни и вибрира. Нещо светва и не спира да звъни и вибрира. Ставаш и първо спираш досадния шум, а после свързваш мобилният ти телефон, който току що е играл ролята на будилник към Интернет. Проверяваш батерията дали е заредена и двамата с телефона се отправяте към място хладно, място влажно, място, на което човек би трябвало да се занимае със сутрешния си тоалет, а не с проверка на лична и служебна кореспонденция, публикации в социални медии, харесвания от приятели на снимки и т.н..

Това е то техническия прогрес. Той не спести нищо! Техническия прогрес не само ни даде, но и взе. Взе всичко, което имахме и ни зароби. Взе ни свободата, като ни обвърза по най-жесток начин към всичко, което уж ни прави независими и свободни. Печки, перални, телевизори, бойлери, умни домове и автомобили... Нашето удобство се превърна в нашият поробител. Съобразяваме се с това кога пералнята ще свърши и дали дрехите няма да са прекалено дълго вътре мокри. Следим да не спре тока, за да не се размрази хладилника. Ако нямаме 250 телевизионни програми, пред които вечер да седим на дивана значи нямаме НИКАКВА телевизия. Даваме огромна част от заплатите си да сме моторизирани и уж независими в транспортирането си от точка А до точка Б. Всичко в името на Човека. Всичко освен едно – общуването и човещината.

Техническия прогрес ни взе душите. Не! Ние му ги подарихме, а той ни даде още нещо – първо стационарните телефони, а после мобилни телефони, Интернет  и комуникации, социални медии и интернет игри в мрежи. . . И какво сега? Самотно седим с телефон в ръка и гледаме в светещото екранче, което съвместява поне пет технически съоръжения в едно. Телевизора, телефона, телеграмата, Интернет, библиотеката, медиите, будилника, секретар, играчката и още какво ли не са в ръцете ни. Но Дяволът с лице на технически прогрес ни направи самотни. Много самотни. Седим в ресторанта и се взираме не в най-красивите очи срещу нас, а в екранчето на телефона. Излизаме на разходка с децата, а в ръцете ни отново телефони. Купили сме и на децата си. Возим ги в количките и сме им връчили телефони, за да не ни „притесняват”. Проверяваме през 3 минути дали някой не е звъннал, оставил съобщение или изпратил писмо.  В същото време звукът на мобилното устройство е увеличен до край, за да не пропуснем опита на някой да се свърже с нас. Сами вече не звъним никому, но очакваме на нас да ни звъннат.

Гледаме с надежда в телефона и вероятно честотата на проверките на телефона е право пропорционална на загубените приятели и човешки отношения. Вероятно тези от нас, които не са имали толкова много приятели и са свикнали с това да не общуват много се чувстват добре. Ще ги познаем по това, че телефона им е някъде в чантата..вероятно. А може би са щастливците, които са осъзнали, че ако искаш да кажеш нещо някому е по-добре да му звъннеш и да чуеш гласа му, като използваш ТЕЛЕФОНА или просто се видите лично. А не да изпратиш съобщение и да гледаш прочетено ли е или не и ако е прочетено защо не отговаря и какво толкова друго по-важно има, та не пише.

Вчера бе 14-ти февруари. На голямата зелена площ пред откритата сцена в Ботаническата градина в Сингапур имаше стотици хора, които заедно с децата си, с любимите си хора бяха насядали на одяла и разпънали покривки отрупани повече или по-малко с храна и напитки. Децата тичаха наоколо и вдигаха радостен шум. Родители играеха с тях. Но част от хората бяха млади двойки, които отворили вино и мезета, включили телефоните си се взираха в тях. Това ли е съвременното разбиране за празненство на Св. Валентин или Трифон Зарезан? Това ли правим с любимите хора – не се поглеждаме в очите и не си говорим, но очакваме някой на нас да ни се обади и да ни поговори, нали? Но ние мълчим. Мълчим на най-близките си и не общуваме. По-често им пишем в месинджърите и обявяваме публично в социалните медии колко ги обичаме, отколкото им го казваме лично. Лично и да ги гледаме в очите. В най-красивите очи. Тези на жената или мъжа, когото обичаме, на децата, които сме създали и боготворим.

Както се пее в една стара песен:” Телефон все ни свързва – телефон ни дели.”. Техническият прогрес ни направи самотници, които имат всичко, но нямат човек с когото да поговорят или помълчат, гледайки се в очите.

10 снимки от малка прохладна спирка по време на неделната ни разходка

10 снимки от прохладна спирка 

по време на неделната ни разходка

Както всяка неделя нашата дъщеря е отново на плуване и гимнастика. Имаме повече от два часа, в които да се разходим, да поседим някъде, да изпием питие или просто да си помълчим... Тази неделя се разходихме из едно от емблематичните места в Сингапур - Arab street. Това е живописно място с много магазини за килими, ориенталски шарени лампи, платове и злато. Разбира се, не липсват и  заведенията - турски и арабски ресторанти, кафетерия с много видове кафе, традиционни локални ресторанти и магазини за сувенири. Разхождайки се из пъстрото море от хора, дошли да разгледат това изключително екзотично място завихме по една мъничка пешеходна уличка, която се явява свързваш елемент на задните фасади на два реда стари постройки. Днес превърнати в барчета с джаз, рок и поп музика, в магазини за бутикови стоки и храни, човек може да изкара часове на тези не повече от 200 метра. 

Избрахме си едно чудно местенце, което предизвика любопитството ни с еклектика от най-висша форма. Мястото се казва GOING OM. На втория етаж има йога студио. Седейки и наслаждавайки се на питиетата и храната, която си поръчахме дойде един човек с две кучета. Едното почти сляпо. Попита ни дали може кучетата да седнат при нас на същия диван. Къде недоразбрали, къде от любопитство и възпитание казахме ДА. И той просто остави кучетата при нас. Освободи ги от поводите и каишките на вратовете и се качи на втория етаж да прави ОООООООМ!

Първоначално стъписани от изненадата в последствие приехме двете красавици и дори почувствахме онази детска и неподправена радост, която блика по време на игра. Със съжаление установихме, че е време да си прибираме детето от спортните занимания. И тогава видяхме, че не само ние сме ощастливени от животинско присъствие, но и бармана също. 

Уж нищо и никакво местенце, а толкова емоции. . .