Към дома!

Към дома!

- Помниш ли, че се целувахме?

- Помня. . . - отговорът дойде небрежно и неангажирано.

- А помниш ли, че се целувахме много и страстно? Дълго. . . Мълчахме и се целувахме. Мълчахме. Целувахме се животински-страстно, необуздано, невъзмутимо дори. . .

- Помня. - този път имаше  и малко раздразнение.

- А помниш ли. . .

- Ох, всичко помня! Чакай малко! - грубо прекъсна въпроса и остави тежко виновно мълчание да виси в стаята. Като онази тишина, която можело да се реже с нож. Само телевизора присветваше и си позволяваше да нарушава мълчанието. - Помня! Но сега нямам време за това. Не виждаш ли какво правя?

- Виждам. - виновно сякаш отговори. . .

След десет минути в липса на всякакъв контакт между тях:

- Нищо не помниш! - тъжно прозвуча гласът и някак си като констатация.

- Какво те прихваща? Къде те удари сачмата? Точно тази вечер ли? Когато дават толкова интересен филм, когато децата ги няма и когато може да си починем. . . - толкова много скука и безразличие имаше в думите изречени. . .

- Помня, да! Да си починем! Да си починем един от друг, нали? . . . Аз излизам. Не ме чакайте за вечеря. Не ме чакайте! . . .  Аз ще съм тук, но вие не ме чакайте! А и както преди - няма да ме забелязваш. . .

- Ти нещо драми ли започваш да ми правиш? И защо се облече?

- Излизам! - категоричен бе отговорът.

- Ок! Кога ще се прибереш?

- Скоро! Всъщност, винаги ще съм си у дома, но ти дали ще ме виждаш?

И тогава той си сложи шапката и закопча шлифера. Тръгна към вратата някак с леко съмнение. Очакваше може би тя да го спре. . .

- Нали излизаш? На къде!? Това не е външната врата.

- От тук е по-пряко. . . към дома!

Отвори вратата на балкона и прекрачи уверено парапета. След това изчезна в тъмното на единадесетият етаж. След секунда се чу истеричен писък. Писъкът на автоммобилни спирачки. . .