Всички ние сме коне

Босонога, горко плачеща и несигурно пристъпваща по междуселския път младата жена не усети как вятърът отнесе сламената шапка от главата ѝ. Подхвърли я леко нагоре, после я завъртя и като в танц я понесе назад към мястото от където двете спътници бяха тръгнали. Сякаш палавият вятър, като истински влюбен бе намигнал на шапката, подсмихнал се и тя го последва на секундата без да се съобразява с разтроената си млада спътница.  
 
Събитието с шапката бе съпроводено от друго случайно нещастие, което също не бе усетено и дори отбелязано от русата жена. Остър камък проби крака ѝ и малки червени следи от нараненото ѝ стъпало оставаха по земята като червило на бяла мъжка риза. Само дето този път майката Земя приемаше тези малки целувки, а не любимият ѝ.
 
Само преди час слънцето ярко огряваше бъдещето на двамата млади. По синьото небе над живота им не се виждаше никакво облаче и никакъв вятър или дъжд не се задаваше. Да не говорим за гръмотевични бури със съдбоносно значение.
 
- Всички ние сме коне. – Ей така, като от нищото обяви той. Седяха на терасата на вилата му. Тиха музика обгръщаше нежно мислите им и душите им. Тя пиеше джин с тоник, с обилно ледено допълнение на кубчета, а той коктейл тип „Манхатън“ – равни порции уиски и сухо мартини. Красавецът, за какъвто всички го смятаха, отпи глътка от широкодънната си чаша и продължи да споделя мислите си на глас. – Едни са спортни коне, други са прости кранти, трети са така наречените тежковози… Но знаеш ли, скъпа, - обърна се той към русокосата красавица с тъмни очила, сламена шапка и многоцветен маникюр – като изключим тези коне, които наистина са родени по-особени, например много едри или много дребни, силни или неотговарящи на порода или предназначението им всички останали искат да са атове. Точно както при хората. Всички искаме да сме лидери, първенци, победители. За това и казвам, че всички ние сме коне.
- Скъпи, ти от кога започна да се интересуваш от коне? Не си спомням дори рибки да си имал, а изведнъж такива сериозни наблюдения и изводи… - усмихна се тя в посока на къдравата, сериозна и замислена физиономия на любимия си.
- Не, не – каза мъжът – не е нужно да разбираш в подробности от живота на коня. Той си е кон. Аз виждам едни паралели с нас хората, които много силно ме карат да вярвам, че ние сме коне. Всичките.
 
Мъжът леко притвори очи, замисли се и отново отпи малка глътка от питието си. Слънцето сякаш от любопитство стоеше в позиция „Два часа след обяд в събота“, не мърдаше и очакваше продължението на разговора. Съжденията на мъжа бяха разбудили любопитството му. Виждайки, че мъжът се готви да се унесе в лека дрямка в удобния стол на своята сенчеста тераса слънцето изпрати едно палаво слънчево зайче към него. Но не директно, а първо го отправи към покрива на спортната двуместна кола паркирана пред модерната постройка. От там то се насочи право в очите на мъжа. Той притвори очи и се завъртя така, че слънчевото зайче да не го заслепява. Тогава отвори очи и видя, че любимата му го гледа в очакване да продължи. Тази поредица от събития вдъхна кураж на мъжа и той занарежда:
 
- Вземи комшията от долната вила. Той за мен е чиста проба товарен кон.
- Защо? – попита жената и го погледна учудено и после добави – Виж какъв е строен, силен и пъргав за годините си. Вероятно като млад е бил обект на много женски мечти, скъпи? – усмивката ѝ го накара да се замисли за по-ясно обяснение.
- Тук не става въпрос само за външния му вид, скъпа. Той цял живот работи за някой друг. Това е къщата на баща му. Той не я е построил, а я е наследил. Ако беше някой състезателен кон до сега да е построил поне басейн тук, а то какво? Има кокошки, и домати сади и някакви други зеленчуци. .. Това не е спортен кон.
- А този с каруцата тогава какъв е? Кранта?
- О, той ли? Да. Кранта е. И не защото е останал без зъби или се облича повече от ужасно дори и за това тихо и далечно от цивилизацията място или за това, че пие по всяко време на денонощието. Кранта е, защото позволява на всеки да го използва за жълти стотинки. Да се отнасят с него като с ненужна вещ. Дори децата не го уважават. Какъв е? Разбира се, че е кранта.
- А какво ще кажеш за бизнес партньорите си? Те какви са?
- Знаеш ли, - започна леко замислено той - общественото положение няма особено значение за това какъв тип кон си. По-важно е, че всеки, дори комшията с каруцата мечтае да е състезателен кон. Тайничко, а понякога и по-явно. Но знаеш ли, че всъщност е много важно дали ще намериш, дали ще попаднеш на верния кочияш, каруцар, жокей. . . Моите партньори са всякакъв тип. Има атове, но има и кранти. Един – двама са тежковози – могат да изнесат на гръб всичко, което им дадеш да свършат. Но има и такива, които случайно са попаднали в бизнеса. Те са някаква странна смесица – работят по много, а не са силни, не могат много, а са най-образованите, и помагат на всички, а не са най-обичаните и приеманите от екипа. . . В бизнеса е пълно с кранти и атове, но все пак атовете сме по-малко и по желани.
- Опаааа, знам си, че си жребец, любими! Но да ти кажа – от скромност няма да умреш. – Усмивката и стана малко по-различна този път. В погледа и се появи нов нюанс. Някаква искра, която те двамата добре познаваха. От онези малки, но много опасни искрици, които ако запалят огън той гори до сутринта, но много силно. – Искаш ли да ми покажеш онзи стар гоблен, който УЖ виси на стената ти още преди първата ни среща и все не го виждам като влезнем в спалнята?
- Скъпа, аз не съм просто жребец! Аз съм повече от ат! Аз съм от онези коне, които се търсят за разплод и струват много скъпо. - в този момент младият мъж като че ли говореше на себе си. С театрален жест допълни впечатлението, че репликата не беше за нея, а монологично отправена към сами него.
- Колко!? – шеговито подметна жената и леко се приведе напред към него, оглеждайки се за дамската си чанта с портмонето.
 
Вятърът, който в момента пристъпваше на пръсти покрай терасата за миг спря. Подпря се на едно ябълково клонче и то леко се разклати. Погледна към младата жена и разклати още веднъж клончето и като чели даде знак някому. Може би на сламената ѝ шапка, която стоеше красиво на главата ѝ, тук на сенчестата тераса, но придаваше такъв чар на обстановката като от някакъв стар френски филм. . .
 
- Ти не ме разбираш, скъпа. До тук всичко сам съм постигнал. Аз имам в кръвта си ген на победител, на водач.
- Не ми отговори. – подсети го тя с усмивка.
- За тебе е безплатно, мила моя. Все пак аз съм те избрал.
 
Вятъра се сепна от нещо и побягна в неизвестна посока зад ъгъла на вилата. Мъжът отпи поредна глътка от чашата си, а жената беше застинала като на снимка. Дори ръката ѝ с чашата беше неподвижна на 3 – 4 сантиметра от масата до нея.
 
- Да не искаш да кажеш, че аз съм обикновена кобила за разплод?
- Е, стига де, скъпа! – када мъжът с престореност, усещайки, че лятото от мечтите му се превръща лека полека в студена зима, която е направила тънка ледена коричка върху дълбоко езеро, по което той неуверено започва да крачи. – Как пък реши, че си кобила за разплод?
- Знаеш ли, сетих се за това, което ми каза току що.  – кратка пауза, в която лицето на жената смачка прекрасната си усмивка и я превърна в сериозна делова дама - Помниш ли кой ти помогна за организацията на последното ти бизнес представяне? Кой пренесе и подреди материали, избра интериора и направи празното помещение да изглежда уютно? Баща ми и неговите служители. Безплатно за теб.
- Скъпа, все пак…
- Момент, скъпи! Нека довърша. – усмивката и стана още по-служебна, а младия мъж посегна към чашата си, за да прикрие нервността, която започна да се проявява в действията му – А за пътуването ти до Австрия кой помогна? А за онова много важно събитие, на което трябваше да има няколко министри, за да можеш да спечелиш проекта? А за всичките тези пътувания в чужбина? Аз не омаловажавам труда ти, знанията ти, уменията ти да убеждаваш, да продаваш и да правиш бизнес от нищо, но. . . струва ми се, че в конския ти галоп напред към финала забравяш, че имаш кочияш. За него дори няма да споменавам, че знам ли кой ни слуша тук. – в този момент лицето на мъжа застина в нещо като реакция на неприятна изненада - Забравяш, че не си сам. Че сам нищо няма да направиш. Забрави се! Забрави и мен.
Кажи ми на колко от събитията, които направи с моя помощ, помощта на семейството ми и бизнеса, който то прави ти ме покани и представи пред хората, с които се надяваш да правиш или вече правиш бизнес?
Да, скъпи! Разбрах. Сега разбрах, че всички сме коне. Е, аз не съм мечтала да се надбягвам за първо място на хиподрум пред хиляди хора, но за твоето сърце се надбягвах. А се оказва, че съм обикновена кобила за разплод…
 
 
…. Младата жена продължаваше да ходи в посока „На никъде“. Пробитият и крак оставяше на равни къси интервали червен отпечатък като кървава сълза за всяка една неосъществена мечта. . .
 
… Нещо златно-жълто се търкулна към него насочвано и побутвано от вятъра. Поради годините си той бавно завъртя глава. Погледна към търкалящата се сламената шапка. Примигна. Протегна копито и я придърпа към себе си. Приведе се и я подуши. После сладко започна да я хрупа с яките си конски зъби. След малко стопанина му дойде от някъде, постави му юлара, удари го леко с пръчката по гърба и каза с обич и чувство на уважение към стар боен другар: „Диииий, дърта кранто! Диииий, да вървим у дома, че да ти дам да пиеш водица и да те оставя да почиваш на сянка, че без теб сме за никъде.“ 

Малко по-късно, минавайки с каруцата покрай вилата на „онзи богатия“ човека подвикна за поздрав от клатещата се капра на каруцата: „Добър ден! Как си, началник? Как е госпо`ицата?“ и без да дочака отговор от терасата продължи към дома си в долния край на селото. Вятърът тихо почеса старата му кранта между ушите и продължи по своя си път.