Ден за лов предназначен

Ден за лов предназначен

Днес е просто ден за „лов” на частички от Сингапур. Часът е три без десет след обяд. Чакам дъщеря ми от училище. Взел съм си фотоапарата, защото тя има после уговорка да гостува на приятелка и заедно да проведат онлайн урок по китайски. Боже, а тя е само на 7 години и 9 месеца. Какви ли неща ме чакат като порасте и стане още по-самостоятелна!? Та те, с приятелката ѝ са при една и съща учителка и са в група. Тъй като нейната приятелка живее на 250 метра от училището това е втория четвъртък, в който аз ще я оставя там. Хем ще играят, хем ще учат. . .може би. Дъщеря ми едвам дочаква последния звънец и хуква към мен. Преди да ми каже „Здравей, татаааа!” ме пита: „Отивам ли при Ейраааа?”. Това малко ме натъжава, но го отчитам като моя грешка във възпитанието. А после се сетих за себе си на тези години и. . .Както и да е.

 
След десетина минути вече сме там. Отварят ни. Следва почти пренебрежително „Чао, татааа!” и . . .най-после съм сам с фотоапарата си! УРАААА! И ми се снимааа! Да, имаше един период, в който не пипах фотоапарата изобщо. Може би година и половина. . .

Днес просто ще ви споделя снимките по реда на снимане и ще ви разказвам. Ще разказвам какво съм видял или нещо, което знам за обектите, които снимам. Само ще ви кажа, че време имам. Вали проливен дъжд, а аз съм в един бар с много и студена бира. Скоро няма да спре да вали. . .надявам се! Ще разказвам.

Та така... Вадя апарата още пред дома на Ейра и тръгвам на...някъде. Ейра не е сингапурка. Тя е от Великобритания. Първото, което виждат очите ми и респективно камерата е човекът Ауди, ама златно Ауди. Извинете за продуктовото позициониране! Всъщност това са гуми за мотоциклети. Ако много ви интересува марката – пише я. Стига с рекламите. Така де. Тук различните браншове са обособили разни места, на които има преобладаващо магазини за: осветителни тела, електроника или пък фототехника... На места така се смесват, че до магазина за зеленчуци продават гуми. И не само ги продават, но и ги сменят на малък стенд. Да, автомобилни гуми. Търсих зимни, но не намерих и една дори. Ама това е може би заради вечното лято тук. Добре де, дразня ви. Извинете!

Както току що казах еклектиката по отношение на подредбата на магазините е повсеместна. Ето вижте този ювелирен бизнес как си другарува с обикновен плод и зеленчук. Значи не съм ви излъгал. 

Следващата ми спирка е този странен за нас магазин за обувки. В него можеш да си купиш и банани. А може би те се дават като бонус ако си купиш обувки. . .за какво му е обаче хладилника с напитки, като там няма и една бира. . . Вярвам, че до края на разходката ще ми се изясни това с бирите. 

След стотина метра завивам в една малка алея, която е всъщност китна, зелена пътечка между два реда сгради. На нея се намират входовете на двуетажни къщи с мъничко дворче или по-скоро пространство пред входа. В него има място за един или два мотоциклета ( колелета няколко ) или пък масичка с две-три столчета. Може да има и много цветя. Но вижте този стопанин какво си е сложил да пази дома му от зли погледи и помисли. Не знам какви са тези малки статуйки. Предполагам, че са някакви богове или полу богове, но светлината ме благослови да ги снимам. Тези са в дясно от входа, а има още една тройка герои и от другата страна.

Направих петдесетина крачки и видях нещо, за което мисля, че вече писах – ГОЛЯМ ФУДКОРТ. Място за хранене на два етажа. Мечтата на всеки сингапурец! Имам късмет, че сега е три и половина след обяд и не е пълно. Ще влезем вътре да го разгледаме. Обещал съм ви.

Отчитам това като фотографски късмет. Да видиш колега как прави сесия на храна не е честа практика. Това, обикновено, се прави в студио. Но тук в Сингапур, трябва да отбележа, че всичко се прави навсякъде. Имаш работа да вършиш? Свърши си я и толкова. Никой не зяпа, не „помага” със съвети или пък не пречи с въпроси. Колежката си снима и това е. Аз съм репетирал песни с а-капелната формация, в която пеех в метрото, в под блоковото пространство и на какви ли не други места. Дори в мини влакчето от остров Сентоса към главния остров. След като приключи със снимките колежката ще прибере всичко за минута или две и ще изчезне. Няма да седне да пие кафе с работодател, партньор и т.н. Наричам я колежка, защото аз самият съм снимал много и различни неща. Предимно хора, но също имам сесия на колбаси, сирена и кисело мляко...

Преди да ви покажа самия фудкорт нека ви обясня за онзи стар лаф „Халал да му е!”. Всички го знаем и много от нас го употребяват просто така. Поне аз преди да дойда в Сингапур го разбирах като – да го взима, от мен да мине, нека се радва и т.н. интерпретации. Но тук разбрах, че „халал” си има своето значение и то е съвсем друго. В местните фудкортове имаме храна, която е ХАЛАЛ и която не е ХАЛАЛ. Има цели фудкортове, които са халал. Тоест, подходящи за мюсюлмани и неподходящи за мюсюлмани. Което ще рече, че храната е благословена или не. Още по-точно, тя е съобразена с техните канони. Така че, халал да ви е всичко, което мога да ви разкажа и покажа! А на снимката виждаме, че за да е халал храната не е достатъчно само да е готвена по подходящ начин и с подходящи съставки, но дори, когато сме се нахранили не бива да смесваме съдовете с храна съдържали халал и не халал храна. За това и пункта за връщане на чиниите и приборите е надписан по този начин. Ще вметна, че щом има и НЕ халал храна, то значи се продава и бира. Но нищо по-силно алкохолно от бира. То тук не че се пие много, но все пак. За тези, които имат интерес в тази посока. Сега сещате ли се, защо в онзи хладилник нямаше бира? Малко по-нагоре стана дума за него. При бананите. Защото магазина е бил ХАЛАЛ или собственост на човек изповядващ мюсюлманската вяра.

И ако ние си имаме мусака или боб, то тук имат „Чикън райс”. Това е пиле с ориз, както става ясно от името и е традиционна за района храна. Една от най-евтините. Може да се намери за 2.50 долара дори. Пилето е два вида, както се вижда от снимката. Едното е готвено на пара, а другото е пушено. Към него се предлага и ориз. Също така към ориза има я резанче-две краставичка, я нещо друго зелено. От пилето се предлага само бялото месо, което е нарязано на жулиени и поставено върху ориза. Самия ориз е направен на малко хълмче. Към всичко това има и супа. Но не си представяйте супа с картофи, моркови и т.н. зеленчуци и благини. Не. Това си е най-обикновен бульон, но не пилешки. Тук е мястото да кажа, че този бульон се различава в различните краища на града-държава. Самата гозба също има вариации. Първо ориза се готви с подправки, които са различни за различните райони. Второ супата също се приготвя по различни начини. Някое друго листо кервиз или пък краставицата също променят нещата.

ВНИМАНИЕ! За сведение на всички, които си мислят, че знаят как се яде ориз по китайски. Веднъж се возя в едно такси и шофьора, поредния любопитен и любезен такъв ме пита от къде сме. От България – казвам аз. О, Българияяя.. и по интонацията му съдя, че не се сеща къде е точно. Не че не сме попадали на хора с доста знания за страната ни. Питам го - Знаете ли нещо за нашата страна? Да – отвръща ведро шофьора. И тук става интересното. Аз, разбира се, че любопитствам какво знае, а той отговаря – Ядете ориза със соев сос! Настъпилата тишина не беше оглушителна, поради работата на двигателя на автомобила. Но настъпилата конфузия беше умопомрачителна. След което смеха ни се чуваше през три булеварда на четвъртия. Все пак ние не сме от два дни в Сингапур и отдавна знаем как се яде ориза по китайски! Даже и с клечките се справяме доста добре. А, искате и вие да знаете как се яде ориз по китайски? Вместо соев сос ориза се полива с бульона, който се предлага към ястието. Просто е. Може да е и сос към някоя по-манджеста гозба. А на щандовете с малайска храна, на които избираш от тави вече приготвени ястия, могат по желание да ти полеят ориза с някой от сосовете.

Следващата ни спирка си е направо автобусна. След като направих няколко снимки във фудкорта, но не снимах самия интериор продължих. Спокойно! Не ви се губи снимката от това легендарно за страната място – цел, социална медия, място за хранене или просто специфика на региона. Как става това с автобусите. За разлика от България тук ако не вдигнеш ръка автобуса няма да спре. Същото е и вътре, но не вдигаш ръка, а натискаш звънец. И в българските автобуси има такива звънци. Сигурно сте ги виждали вградени в металните колонки, за които се държим ако сме прави. Но не се прави у нас. . защо ли? Това е. Просто е. И работи съвършено. В тази комбинация от три снимки виждате как една жена плахо вдига ръка към все още далечния автобус. След малко той просто спира и жената се качва. Но тук има и още две снимки. Вижте какво прави шофьора – отваря рампата на задната врата и внимателно проверява дали е стабилно поставена върху тротоара. След което съпровожда инвалидна количка. Ако човека в количката е сам или пък съпровождащия не е достатъчно силен, то шофьорът се грижи лично да качи или свали от автобуса количката с човека. Вътре има специална система за застопоряване и осигуряване безопасността на човека в количката. Да, качването става САМО от първата врата освен в случаите с колички за инвалиди или за малки деца. Предната врата стои затворена, докато не свърши манипулацията по спускане на количката на тротоара. И никой не нервничи и не подвиква. Таксуването е два вида – основно с електронни карти, които зареждаме с долари на специални машини като банкомати и можете да купите билет от шофьора, като му кажете до къде искате да се возите. Той ви казва цената, а вие пускате САМО монети. Ресто не се връща. Ама цената не е произволна. Има си там някаква таблица. Всичко е прошнуровано и пронумеровано! Друго интересно за транспорта в Сингапур е, че тези карти, които са с размера на кредитните карти позволяват да използвате автобусния транспорт и метрото. Като ви таксува за време и разстояние комбинирано. Нужно е да кажа, че обществения транспорт в Сингапур е по-евтин от този в България.

Като съм почнал за транспорта нека ви кажа, че колелетата си имат своите парко места. Тези са поставени зад входа на метро станцията. После ще си го вземете и готово. А тези оранжевите са за под наем. Цената е от сорта на 50 цента за час или два. После го оставяте пак някъде, но може и да не е на определено място. То си се заключва само. Най-впечатляващо за мен бе откритието, че кумите им не се помпат. Те са плътни. Някои от моделите имат и три скорости.

 

Сингапур не спира да ме удивлява. Вече шест години живея тук. Знаете ли, че с една заплата можете да си купите голяма част от уредите, които ви трябват за дома? Например пералня, телевизор, прахосмукачка и сешоар и/или ютия като нищо можете да купите наведнъж. И все пак има обществени перални, които работят денонощно, ползват се и то масово. Цената им е символична, но какво от това? Ние така не можем. Като си свалим дрехите нали трябва да ги метнем в пералнята? Къде ще ходим да чакаме да се изперат, да ги носим и простираме после у дома. . . Не е за нас това.

Продължавайки разходката си и, оглеждайки се като котарак за мишки, държа фотоапарата си в бойна готовност. Не че следващите снимки може да ми избягат, но знае ли човек. Всъщност втората може и да избяга. Но нека видим първо паркинга. Всяка кола и мотоциклет имат монтирани устройства, в които се поставя отново карта като кредитните и в нея се зареждат периодично пари. Така се плащат паркингите. Без да слизаш от колата. В страната няма много свободни пространства за паркиране. Има платени зони и това се вижда от втората снимка, но за нея отново след малко. Всяка сграда - жилищен блок, комплекс от блокове или търговски обект трябва да има предвидено място за автомобилите на живущите и посетителите. Същото е и за в нашия комплекс има пет етажен паркинг. Коли по улиците между блоковете нямат право да остават освен ако не е за товарно-разтоварни дейности или някакъв друг подобен повод. И това също е ограничено по време. Всичко друго е в паркинга, ама нищо че е за малко само. Та с тази карта влизаш в паркинга, а на входа те очаква информация колко свободни места има в момента. Вижда се, нали?

Сега втората снимка. Аз за пръв път виждам пътен полицай или служител на сингапурските „Паркинги и гаражи” да проверява дали автомобилите са таксувани или не. То не че имам много поводи. Аз не шофирам тук и освен чистото желание да усетя мощта на двигателя подчинен на мен друга причина да шофирам не съм намирал. Транспорта е така уреден, че е прахосничество да платиш огромни суми за автомобил тук ако няма да ти носи приходи или просто си достатъчно богат. На тази снимка има и още нещо, което е интересно. Вижте над полицая високата сграда. Какво има горе? Правилно – кръст. И като увеличите снимката ще видите, че пише на китайски. В страната има много църкви. Представени са всички варианти на християнството. Една от най-старите е арменската, която както знаем е най-близка до нашата и е дори по-стара от нашата. Арменците идват на острова преди евреите, което е в някаква степен и нарушение на съвета на стария арменец към сина си – по-добре не мисли, а просто повтаряй това, което прави твоя приятел Моше! Католиците са тук, протестанти, евангелисти и всякакви варианти на християнство са също тук. Тази църква не е представител на католицизма и още по-малко е ортодоксална. Някои от другите християнски църкви имат запазени елементите на познатите ни ортодоксални и католически храмове – камбанария, кръстове, прозорци с цветни стъкла. . . Но за църквите може да се говори много и се изисква направо цяло проучване. Оставям ги за сега. Продължавам нататък.

Заставам по средата на главната улица в Малка Индия и снимам с риск за живота си, но заради вас. Спокойно! Риск нямаше. Застанах по средата на пешеходната пътека, докато имаше зелен сигнал за мен. Та така, ето я и вечно украсената и най-индийска улица в Сингапур.

 

Запътил съм се към мокрия пазар. Той е отделна тема, но аз ще надникна в него. Отвън търговци предлагат цветя за индуските ритуали. Това са венци и гирлянди или гердани от различни видове цветя. Отделно се продават само цветовете на някои сортове цветя. Имат дори и рози. Сами разбирате, че и тук става дума за отделно проучване и може би дори зяла книга по темата за индийците в Сингапур, които са около 30 процента от населението на страната.

 

Вече съм вътре в така наречения Wet market ( мокър пазар ). Не се притеснявайте! Тук не става дума за „мокри” поръчки към хора с тъмни очила, кожени якета и т.н. Същото като „Женския пазар” в София е. Продават се плодове, зеленчуци, меса, риби . . всичко. Отварят сутрин по тъмно и затварят в ранния след обяд. Някои, както ще видим на снимките работят и до към 4.00 ч. или 4.30 ч. Но повечето щандове за затворени. И бързам да ви покажа агнешкото шкембе как се продава. Има го и не нарязано. Веднага до него един от работещите на съседния щанд обезкостява агнешки бут. Мъж избира раци и виждате, че задните щандове вече са пусти, но пък препълнения рибен щанд е радост за окото за любителите на морските риби и дарове.

 

А сега обещания фудкорт. Не онзи предния, а този тук при мокрия пазар. Толкова живописен и вечно препълнен. Сега е време за раздумки, макар, че китайците не се събират на кафета като нас с часове. Но пък възрастните китайци и индийци си имат обичая да слезнат да изпият едно следобедно кафе на фудкорта и да видят малко свят. Вижте тази пъстрота от позицията на човек, който е застанал между два щанда за месо - аз. Ароматите от мокрия пазар плавно се смесват с тези от фудкорта и започва люта борба за надмощие над човешките сетива. Бедна ви е фантазията за какво става дума и как не им пука – това си е техния начин на живот. За да не си мислите грешни неща за мен ще ви кажа, че като дойдохме не бях много сигурен, че ще ме видите на такова място. Споко! Сядам и не се притеснявам изобщо. Аз съм бил в казармата и съм виждал подобни неща. Повтарям често „китайците”, а се намирам в Малката Индия. До такава степен е смесено населението тук, че всички са навсякъде. За смесването на хората от различни религии, етноси и континенти ще ви говоря още, но в друг епизод.

 

На фона на всичко това ще ви разкажа за пенсионната система в Сингапур. Трябват ми две думи – такава няма. Тоест, пестите пари, влагате и т.н. или работите докато можете. Има един фонд, който е задължителен и нещо като пенсия, но може да се ползва и при лечение в болница, но и той е друга тема. Историята на Сингапур е кратка. 55 години, в които се е хвърлил огромен труд да се създаде това, което днес възхищава всички. Но без жертви не е минало. Всъщност това не са жертви. Просто първите поколения не са учили много. Нито са имали времето, нито са смятали за нужно, а за парите да не говорим. Те изнасят на гръб строежа на страната. Поколението от шейсетте години и част от седемдесетте не се слави с висшисти, но пък имат вече прилично средно образование. Чак сега имаме развито средно и висше образование, като NUS ( National University of Singapore ) е в топ 10 на университетите В СВЕТА! И все пак е рано да говорим за кадрите на университета, защото трябва време, за да се реализират и докажат. Защо ви обръщам внимание на образованието? Защото следващата снимка ни показва човек, който е на преклонна възраст и все още работи. Няма пенсия и явно няма нужното образование, за да прави нещо друго освен да събира чиниите във фудкорта. Тези позиции са запазени за поколението, което сега е 70+. Има нещо, което е интересно, но и то се обяснява лесно. Във фудкор
та, който се намира в мола на Marina bay sands хората, които събират чиниите са предимно мъже. При това не по-възастни от 45-50 години...поне аз така ги преценявам на око. Но там има огромен поток от туристи и винаги е пълно. Трябва силна и пъргава работна ръка.

Е, вижда и се края на днешната разходка. Какво е Малката Индия ако не ви покажа красивата сграда, в която се помещава тяхната история? Тук можете да научите за първите индийци, които са дошли тук, как са живели, какво ги е накарало да дойдат и т.н. и т.н. и т.н.

 

А това е изгледа от масата, на която описах разходката си. Как ви се струва?

 

След този обилно напоен с предимно индийски аромати разказ остава да си прибера детето от гостито и да се приберем у дома. Дъжда е спрял, но освежил всичко. Живота не е спрял. Улиците са пълни с хора, които бързат на някъде. Аз бързам да си прегърна дъщерята и се моля да я намеря щастлива от срещата си с приятелката ѝ. Но апарата е в ръката ми за всеки случай. Вижте тази жена. Седнала в задния двор и почива. Всъщност това е малка пешеходна алея между гърбовете и задните входове на два реда къщи. Самите къщи отдавна са превърнати в заведения и магазини. Жената просто почива. Вероятно пуши и се взира в необятието на интернет чрез телефона си.

Понякога и аз се чувствам като човек попаднал в задния двор на живота, но като погледна усмихнатото лице на дъщеря ми и забравям грижите и проблемите. Оставям ви, защото искам да чуя онова радостно „Татааааа”.