Да пътуваш отново...

 

Дълго сякаш пътувах през заспалия град, а после и покрай крайбрежния парк, с осветени от лампи дълги алеи. Шофьорът на таксито, приятелски усмихнат и традиционно любопитен за националност, повод за пътуването и от колко време съм в Сингапур следваше пътя към летището. Обещах му, че след мен ще има много клиенти, защото съм кадемлия, а днес бях първият му клиент.

Понякога си мисля, че това повече не може да се случва. Че пътуването до друга страна е мираж в горещата пустиня на градското ежедневие. Видение, което не си сигурен сън ли е или просто не си спрял да мечтаеш. Но ето ме отново разхождащ се из Терминал 1 на Чанги еърпорт - едно от най-красивите и модерни летища в света.
 
Животът тук е различен. Можеш да видиш хора от всяка точка на света. Представители на всички раси, култури, пол, възраст и каквото се сетиш още определение за човеците - всички са тук. Отзвука от сутрешния разговор с таксиметровия шофьор не само не отслабва, а като чели се засилва. Двадесет и девет годишният му син се опитва да си купи жилище, за да се ожени. Работи ВЕЧЕ от три - четири години. Цените на имотите се качват с часове и става невъзможно за младите да си купят каквото и да било вече.
 
На пода в терминала са налягали множество хора по разни постелки, които си носят със себе си. Спят с глави върху ръчния си багаж. Други пък са отворили куфарите си и нещо подреждат. Разхождат се жени, които са облечени удобно за път и ужасно за показване пред хора, но не им пука за мнението на другите. Деца, които в 5,45 часа сутринта са довлечени някак си до летището се возят на детски куфари с колелца и с тревожни гласове викат родителите си след всеки преминат метър. . .
 

Кафе пия веднъж на ден след като съм обядвал. Не ми е нужно "за да се събудя". Когато съм на път знам, че трябва да си сит и да си пил вода достатъчно, но не прекалено. Рано ми е за закуска, но пък едно "копи си" или сингапурско кафе с кондензирано мляко и захар не отказвам. Освен всичко останало е и повод да си свалиш маската на закрито. Тук все още се изискват маски в обществени сгради. Децата продължават да викат родителите си. . .
 
Подходът към изхода за самолета е толкова далече, че на табелките пише - До 8 минути пеша. Тръгвам, за да не ме канят официално по радиоуредбата със сърдит глас да се кача ВЕДНАГА в самолета. Преди време се случи такава ситуация в Турция на летище "Кемал Ататюрк". Толкова бавно ни пропуснаха в летището, че после ни викаха по имена чрез оповестителната система на летището и дори една от стюардесите ни посрещна на подвижната алея, за да е сигурна, че тичаме с пълна сила и желание към самолета. Тогава си спомням, че бяха пратили по-малък самолет и имаше останали за следващ полет пътници. Огромна опашка от разтревожени руснаци. Пътувах с трима души за международен конкурс в Краснодар. Добре, че наземната стюардеса беше от български произход и можах да и се примоля без да съм разбран от тълпата. Даде ни три места в първа класа и едно в иконом класа. За успеха да кача групата в един самолет към правилната посока, защото имаше предложение някои от нас да летят до Ростов на Дон и от там с автобуси до Краснодар аз бях самонаграден да седна в иконом класата. Така де, нали всички заедно ще кацнем в Краснодар без значение в коя класа се возим. Само уискито в първа класа се сервира в стъклени чаши. 
 
Салона за чакане преди да ни поканят да се качим в самолета е обзаведен с много фотьойли и дивани. Навсякъде има контакти и USB връзки за зареждане на компютри и телефони. Възползвах се от тази възможност и докато пиша тези свои разпилени мисли и спомени зареждам и електронните си устройства. Слънцето вече се показва, а проверяващите бордни карти обиколиха салона и закачиха табелчици на ръчните багажи. С леко притеснение 35 минути преди полета пътниците започват да се подреждат в опашка и да се надяват, че като седнат в самолета той ще излети по-рано.
 
Таксито ме спря точно пред входа на авиокомпанията, която ще ме превози. Организацията е стройна. Всяка авиокомпания си има "запазено място" на различните терминали и таксиметровите шофьори знаят коя компания къде е позиционирана. Това е удобно. А на всеки терминал има множество входове и на всеки вход е отбелязано коя компания е разположена зад тази врата. Има едно особено усещане за уют на това летище, което никъде другаде не съм усещал. Спокойствие, което е съпътствано от прекрасен интериор, множество места за хранене, магазини и просто кафенета... Трябва да отбележа и това, че цените на летището не се отличават от цените в града. Веригите заведения работят с едни и същи цени навсякъде. Отнася се и за кафето, което пих.
 
В самолета ни канят по номерата на местата ни. Тези с най-големите номера, които са в дъното на самолета влизат първи. Това ни спестява бутане и чакане. Разбира се, че инвалиди и първа класа са привилегировани, но това е пренебрежимо малко количество хора. Традиционно усмихнати стюардеси, поздрав и указване на местонахождението на мястото на пътника. Следва скучното представяне на правилата за безопасност и... полетяхме.
 
Знам, че много хора ще са готови да ме замерват с камъни като прочетат следващите думи. Едно от важните неща за мен е традицията. Любима комбинация за пиене в самолет ми е доматен сок и червено вино. Не в една чаша, разбира се. Не знам защо, но много ми допада докато съм на 8 - 10 хиляди метра височина. На земята не мога да си помисля даже да пия такава комбинация. Другото интересно нещо е, че при дълъг полет губя представа колко е часа и в коя част на денонощието съм и се е случвало да си поръчам алкохол в ранните часове на деня. Но не тези най-малките, а тези от 7 и 8 нататък. Днес случаят е различен. Първо летя по работа и всякакъв алкохол не е добра идея да се консумира. Второ това е кратък полет и аз не съм с разбъркано усещане за сутрин и вечер. Трето това е малко над нискобюджетните компании. Тук имаш избор от няколко пакетирани закуски, готови супи с онова тяхно фиде, което е популярно като нудълс и се залива с гореща вода преди да се консумира. Алкохола се ограничава до бира и вино. Всичко по един вид. Храната се заявява при покупката на билета. Само тогава можеш да получиш популярните кутии с топла храна за самолет която традиционно се предлага в самолетите. Ще летим час и петнадесет минути, а и не закусвам обикновено. Да не говорим за готвена храна. Иначе ароматите на азиатска храна се носят из самолета. . .
 
Слънчево е. И дори един много нахален лъч през цялото време ми свети ту в очите, ту в клавиатурата и се отразява много неприятно в екрана на компютъра ми. А сега, с цялото си нахалство освети под такъв ъгъл екрана ми, че не мога да видя нищо от това, което пиша. Но пък виждам кооооолко ми е прашен екрана. Хвана ме срам! Опита ми да избърша праха с ръка не бе успешен. Пиша и после ще чета и поправям печатните грешки. Не виждам нищо на екрана. Към това прибавяме, че пиша на БДС, но на клавиатура без напечатана българска азбука. :) Всичко ми е по памет - и писането и четенето. Чакам да направим завой на някоя пресечка и да прочета какво съм написал до тук, но пилота си кара право към Джакарта и хич не му пука за моят прашен екран. Тясно е и не мога да завъртя компютъра на никъде. Най-после! Явно и на пилота му блести в очите и врътна малко волана на ляво. Гледам, че не съм се справил зле. Само две думи имат грешни. Оправих ги. Не ги търсете.
 
Облаците са интересно нещо. Понякога ги гледам от земята и си мисля, че са на 200 метра височина или пък на 500 метра... Но нямам база за сравнение и не мога да определя истинската височина. Не мога да я определя и по размера им. Чудел съм се защо птиците на летят през облаците, когато са ниско разположени. Замисляли ли сте се над това? Но може и да е заблуда, че са ниски. Така де, не се разбира колко са високо. Мислил съм да опитам с хвърчило да се ориентирам, но пък това ще е валидно само за този ден и тези облаци. Утре ще е друго. И пак ще се чудя каква е височината на облаците. Точно като женската природа, която цял живот мъжете се опитват да разгадаят и точно да успеят и вземат, че се оженят втори път и всичко започва от начало. Мда, точна такива са облаците. Като жените - ефирни, перести, прекрасни, купесто-дъждовни, оловно сиви или просто гръмотевично опасни с елементи на светкавици и много други заплахи. Въпреки, че думата облак е от мъжки род, ако ме разбирате правилно!
 
Май ще кацаме вече. Понякога в самолет се чувствам като на малка ЖП гара някъде в забравена от Бога провинция. А на гарата работи само един човек. Той е и началник гара, и касиер, и чистач и всичко. И дори обявява по високоговорителя информация за, вероятно единствения влак който спира на гарата на единственият пътник, който ще се качи на влака. Ако влака спре. Чудите се какво е общото между малката гара и самолета на 10 хиляди метра височина? Няма да ви държа в напрежение и ще ви кажа. Това е силно неразбрания глас на капитана и началник гарата, който се носи с пълното отсъствие на отношение към пътниците от страна по високоговорителите. Леки припуквания, шумове от системата, много близкото държане на микрофона до устата, което премодулира звука ( изкривява го и става още по-неразбираем ) плюс шума от обкръжаващата среда. Но важното е, че ни е съобщено това, което трябва да ни се съобщи. Аз не знам какво е то. Явно не е толкова важно. Но ако не е важно защо тогава ни го съобщават по такъв иначе важен начин, по дяволите? Едва ли някога ще разберем.
 
Да, кацаме. Раздават пътнически декларации, за да ни спестят време после. При мен това не сработи. Нямам химилкалка, а и пиша мислите си на компютъра в момента. Ще попълня нужната информация като кацнем.
 
Странно е усещането, че е студено навън. Не мога да свикна с това, нищо че от много години вече живея в два различни, но летни сезона - дъждовен и недъждовен. Когато преди седем години и половина за първи път видях през прозореца небе покрито от сиви облаци като през ноември в България си помислих, че май трябваше да си взема дебелото яке и шапката от България. Но като излязох на улицата ме блъсна екваториалната жега. От това и до днес не мога да се отърся. Днес, когато кацахме на летището в Джакарта освен тъмните сиви облаци имаше и нещо като мъгла. Но всъщност това си е чист смог. Тук въздуха е изключително замърсен. Но отново ме блъсна това чувство, че навън ще е адски студено. Още повече, че навсякъде в закрити пространства, включително и в самолета работи климатик. Температурите са около и под 20 градуса. Усещаш лек студ, а при продължително стоене или работа на закрито си става откровено студено. Така ме посрещна Джакарта с измамно усещане за студ.
 
Много е интересна архитектурата на старата част на летището. Ниска сграда. Два или три етажа и покрита с покрив, който наподобява много покриви на стари индонезийски къщи. Сякаш гледаш някакво село от малко по-високо място. Стените бели. . . Новото е лишено от всякакви творчески търсения - бяло ,квадратно и правоъгълно, скучно и практично. Това е. Нашия полет ни разтовари на, цитирам: Около 12 минути пеша от имиграционните власти. Така пишеше на табелата в коридора. И ако не се движех бързо, а се водех от темпото на тълпата можеше и повече от 12 минути да излезе. Аз го взех за 10 като за същото време успях да инсталирам местната програма за отчитане ваксинации против Ковид-19, вход в обществени сгради и други неща. За изненадата, че от май месец 2019 година всички имат входни визи за Индонезия няма да разказвам подробно. Но е факт, че го разбрах от служителя на паспортен контрол. Върнах се и чаках на опашка за виза. Платих 35 щатски долара и после ме пуснаха от място, на което нямаше опашка изобщо. Малка компенсация за финансовата изненада. Митницата беше формална, но продължи друг дълъг коридор. В някакъв момент помислих, че съм стигнал центъра на града.
 

С шофьорите и Сталин не е успял да се справи - така гласи една древна комунистическо-социалистическа мъдрост. Това е нещо, което трябва да ви кажа, че е доста възможно да е така, но нямаме преки доказателства и свидетели. Този, иначе свиреп човек и тиранично-деспотичен диктатор ако наистина не е успял да се справи с шофьорите то кой ли би могъл. В Индонезия има много таксиметрови компании. Има от такива с луксозни автомобили до такива с такива бракми, че ако спре да работи на пътя е по-добре да я оставиш. Ще ти е по евтино да викнеш "паяк" да я репатрира за скрап, но не и да я ремонтираш. Има една компания с няколко подфирми. Всичките са BIRD ( птица ). Едните са Синя птица, другите са Сребърна птица, но имат и Златна птица. Естествено, че най-евтини са сините птички. Когато дойдох първия път бях предупреден, че трябва да взема СИНЯ ПТИЦА, но аз запомних, че трябва да е птица и взех Златно птиче. Ами златно си беше. Вярно, че мерцедес и не маркиран като такси, но все пак. Курса излезе 50 сингапурски долара. Със синята птичка са между 15 и 20 долара. Явно тук също има увеличение на цените, защото днес ми излезе доста убедително 20 долара плюс, че бяха добавили в тази цена и такса някаква. Така де, преди това един юнак се опита да ме убеди, че трябва да взема от техните таксита, но не с таксов апарат, а ми предложи уникалната цена от 35 долара. Ама влиза всичко. Дори и задръстванията. Как точно се смятат задръстванията - не знам. Като му казах, че е много и отивам на кола с апарат ми предложи 30 долара. Свали до 25, но аз отидох и като лоялен клиент си взех синята птичка. И така стигнах за 20 долара като имаше в тази сума и долар бакшиш. Мъж на около 60 - 63 години ме закара навреме, с разумна скорост и на разумна цена.
 
Родината е там, където се чувстваш добре, нали? Или може би където си роден и за това е родина. Не знам, но като видях българското знаме и ми стана хубаво. До будката на охраната стои и герба на България. Охранителят е от местна фирма и не говори български, а английския му не е обременен с богат речников запас, но пък е доста богат на жестове. Отне му около 14 минути по часовник, за да ме пусне в посолството. А навън е 30 градуса ПЛЮС. Тоест, не е студено въпреки онези сиви облаци, за които ви разказвах преди малко. Всяко нещо си има обяснението. Разбрах защо не успява да се справи бързо с пропусквателният режим този охранител. Освен личностните качества, които не способстват да си върши бързо работата в разговор с консула ни в Джакарта, г-н Велев, разбрах, че аз съм първият посетител след като днес, понеделник посолството е отворено след двуседмична карантина. В Индонезия ако се намери случай на ковид се затваря не града или селото, а фирмата, учреждението, където случаят е установен. В нашето посолство до днес не са могли дори да влизат в служебните си помещения и да ползват служебната техника. Не ми се мисли какво щеше да е ако беше почнал с 3-4 дни по-късно този карантинен период. За да ме разберете ще кажа, че след 6-ти август, тоест след 12 дни аз влизам в шестмесечния период преди да изтече срока на действие на паспорта ми. Тоест, ще мога да пътувам само ДО България. Не стига това, ами ние имаме планирано семейно пътуване още на 5-ти август. Първоначално не успях да разбера какво точно можеше да ми се случи, но с времето косата ми се накъдри още повече от осъзнатата информация и от последствията, които можеше да има за мен и семейството ми. Явно съм късметлия. Първия паспорт, който правих преди пет години в Джакарта дойде от София за под десет дни. Този също така стана, но го заявих онлайн. Дано да няма повече притеснения от този род.
 
По паспорта и документите ми нямаше проблеми. Плащането в съседната банка стана бързо и лесно. А плащам в съседство, защото посолството ни отдавна не взима пари за услугите си в брой. Всичко минава през банковата система. Дори и с карта не може да се плати. Банката е на около 400 метра от посолството. Трябва да се завие около ъгъла и да се пресече една улица. В Индонезия и по-конкретно в Джакарта второто е геройство сравнимо с подвизите на Крали Марко и Хари Потър взети заедно. Силата на духа само НЕ СТИГА. Когато застанете на пешеходната пътека си мислите, че може някой да не спре и сте внимателни, нали? Това за в България говоря. А в Сингапур още докато се насочиш към пешеходната пътека и всичко живо, което е на уличното платно и управлява някаква форма на МПС спира. Чака търпеливо да пресечеш и без дори да си мисли, че може и трябва да натисне клаксона те изпраща с усмивка. В Индонезия е обратното. Клаксоните са постоянно натиснати. Те са нещо като част от звука, който издава двигателя. Спирачките вероятно е подсъдно да се натискат и за това никой и не прави опит да спре на пешеходна пътека. Чакаш си и това е. Но какво чакаш? Основно да се поразреди трафика, да набереш смелост и да се мушнеш между колите и моторите, като се молиш Богу да оцелееш, защото имаш семейство, а и трябва да предадеш квитанцията от банката в посолството. Трябва да кажа, че поради външният ми вид, който се различава доста осезателно от местните днес двама шофьори спряха на пешеходната пътека тип "Зебра". Съжалиха ме. Вероятно са си помислили, че чакам поне час и половина. А аз си бях готов за такова преживяване. Преди две години и половина ходихме до Ханой да сменим паспортите на жена ми и дъщеря ми. Имаше проблем с компютърната система на посолството в Джакарта. Трябваше да дойдат специалисти от България да я оправят. Та в Ханой, където е най-близкото друго посолство на България преживях същото, но вечер. На тъмно. Но там има освен мотоциклети и автомобили и много автобуси. И никой не дава дори малък повод да си помислите, че ще спре или поне ще промени посоката на движение, за да не ви премаже. В общи линии ще отбележа, че Виетнам и Индонезия са пешеходонеудобни страни. Или още по-точно те са пешеходомразещи страни.

 

Говорейки за Азия няма как да не спомена, че храната тук е божествена, разнообразна, евтина и питателна. В такива мегаполиси като Сингапур, Джакарта, Куала Лумпур, Ханой и други можете да намерите каквато желаете храна от Азия. Не се опитвайте да си припомняте вкуса на европейската храна, като опитвате европейска кухня или позната още като Уестърн. Не става! Нещо и добавят явно, защото няма много общо освен външния си вид с оригиналите, които познаваме. Не че е лоша, но не е европейска, а поазиатчена европейска кухня. Знаете ли, че в Азия има два стандарта на контактите за електрическата система? Единият е този, който е познат в Европа, а другия е британската система с три стърчащи елемента, които трябва да се вкарат в контакта. Такива са в Сингапур, но не са такива в Индонезия. Или поне не на всякъде. След прекрасния обяд, който струваше под 10 сингапурски долара ( едни дебели нудълси по-познати у нас като спагети или фиде, с панирана скарида, рулца от раци и къри сос. Също така японски гьози и панирани зеленчуци и студен чай. ) реших да търся някъде да пия една бира или кафе. Но и да си заредя компютъра. Тогава установих, че за втори път идвам и въпреки, че вчера си мислех да взема преходник и да мога да зареждам компютъра и телефона си ако нещо стане - не го взех. Установих го на мястото, където щях да пия бира. Но пък в едно кафене, което беше освен другото и полу празно намерих именно такива контакти каквито търсех. А съм тръгнал уж да търся преходник. :) Ако имаха и бира нямаше да имат цена. Но си струва да погледна за преходник и да се върна в предишното кафене. Там съм сядал и преди. Но пък ако намеря друго място със студена бира и нормални контакти може и да не стигна до там. Така де, преходници имам достатъчно в Сингапур. За какво са ми още?
 
Кефа няма цена. Пих бира, но не намерих преходник за зарядното. Върнах се пак в същото кафене и пих още едно кафе, но пък си заредих компютъра. . . до някъде. Така, както си седях и си зареждах щастливо батерията на компютъра, пишейки мъдри слова осъзнах, че се намирам на 45 минути път с такси до летището, а времето за полета ми наближава. Познато ли ви е това чувство на тревога, че нещо изпускате и не знаете какво е то? И като скочих, и като побегнах и като осъзнах, че нямам достатъчно пари в брой, за да се разплатя с таксито и т.н. проблеми. . . Така де, Бог е милостив към някои хора. Вероятно понякога и към мен. След като не успях да изтегля пари от всичките си сингапурски карти изтеглих от една българска. После се сетих, че сингапурските ми банкови карти са сменени. Има практика, която е с цел защита на личните средства, банковите карти да получават разрешение и лимит за теглене от банкомат в чужбина. Според мен това е повече от чудно! За миг се паникьосах, а после просто изтеглих от друга карта пари и това е. Още с появяването ми на такси стоянката се появиха три коли от Сините птици. Нали ги помните? Вече ви говорих за тях. Един благонадежден чичко, леле как говоря от позицията на петдесет и три годишният ми живот за човек, който вероятно няма шейсет години! Та този симпатичен иначе индонезиец като се амбицира без дори да подозира, че съм притеснен и като полетя. . . Стигнахме на време, за да хванем полета в 21.45 както е обявен официално. Аз като видях това на таблото и се притесних. Имам нарочен смс от авиокомпанията, че самолета ще излети час по-късно. Специално си поставих най-красивата усмивка и попитах младежа зад щанда, този де, наземният стюард, вярно ли е това или смс-ът ми е верен. Оказа се смс-ът. Отдъхнах си. Да, после и вътре на таблото видях, че са отбелязали закъснението. Интересното е, че на връщане към летището таксито ми беше с около 2.5 долара по-евтино. Но за разлика от сингапурските шофьори, които връщат до стотинка и ВИНАГИ имат дребни за ресто, тук в Индонезия таксиджията те поглежда усмихнато и виждайки колко му даваш те пита - нали е ОК да си ги задържа всичките? Е ми не е! Вместо 4 долара бакшиш му оставих един, което ми се вижда доста по-приемливо. Не че съм скръндза, но просто 20 % отгоре ми се струва доста. Има и друго нещо, което не мога да възприема в рамките на един ден. Цените са в хиляди. Един сингапурски долар е около 10 000 индонезийски рупии. И като видиш, че ще оставиш 25 000 бакшиш или 40 000 и някак си ти се свива нещо вътре. Но всичко е добре, когато свършва добре. Младежа на проверката на билетите беше изключително любезен и ми помогна с редица иначе глупави според мен регистрации против Ковид и т.н. После ме попита къде искам да седна, което не е нормално за такъв вид компании. И ето ме вътре в очакване на полета. Е, проверяваха ме три пъти, за да разберат защо свири онази рамка за врата, през която минаваме за проверка на сигурност. Намерихме и монетите, и портфейла и слушалките в джоба. . .
 
Студената бира има много и различни свойства. Освен да разхлажда и да утолява жаждата тя сприятелява непознати хора в странна летищна обстановка. Ето, да вземем моя случай. Седя си кротко аз и си пиша тук мислите и чувствата. Взел съм си една бира, която се казва Бали. Е ми, не издържах. Реших да я опитам. Дано я запомня и да не я опитвам повече! Но това не е толкова важно. Та сърбам си леко разочарован студената балийска бира и един младеж без много коса по главата си, но с китара в калъф ме пита: Бро, и ти ли си музикант? Сега, трябва да ви е ясно, че по тези ширини дългите мъжки коси не са на мода. Представителите от мъжки пол, на така наречената бяла раса с дълги коси по тези ширини също не са много популярни. А аз от повече от двадесет години май съм си все с дълга коса. И тук не я подстригах. Или само веднъж за малко и айдееее, отново я пуснах. Та от дума на дума и той се взе бира и. . . времето мина, та сега дописвам. А да, нали помните това: Около 8 минути? Става дума за времето, за което ще стигнете пеша до вашият изход. Е, вярно си е. Тук отново на този огромен Терминал 3 проверих замерванията им. Точни са. Плюс - минус една минута. Но това не е толкова важно ако не си точно тази една минута по-късно, след като са затворили вратите към и на самолета.
 
Помните младежа, който ми предложи да избирам място, нали? Предупреди ме, че щом искам да съм до пътеката ще трябва да съм по-назад. Е, аз съм на 29-ти ред от 30 възможни. По-назад много няма. Но аз си мислех за гледката през прозореца нощно време. Лампички при излитане и лампички при кацане. В другото време е тъмно. А виж до пътеката си е друго. Винаги можеш да станеш и да отидеш до тоалетната или просто да постоиш прав за малко. А бе, късметлия съм си и това е. Иначе отново ни поканиха по обратен ред. След тези с приоритет, дойде ред на мен и другите, които са най-назад. После тези пред нас и т.н. Стюардесите помагат за поставяне на багажите над главите на хората, но това няма да помогне да излетим на време, защото в този момент сме три минути след обявеното време. Но аз съм си свършил работата. Сега вече не се бърза. Жалко, че нямат доматен сок в тия самолети. . .
 
Има места, които са красиви без значeние дали са създадени от природата или от човек. Имат очарование, уют, удобства. . . Такова е Чанги еърпорт. Много е приятно да заминаваш или пристигаш на това летище. Кацаме в 1.30 сутринта на 26-ти юли. Летището е пълно с хора, които бързат, чакат, пристигат и заминават. . . Имам само две неща, които трябва да направя: да посетя безмитния магазин и да взема такси. Преминаването на паспортния контрол не го броя. Това е рутинна и бърза процедура независимо от това, че съм с нов паспорт, който не е регистриран в системата и ще трябва да мина през офицер от граничните служби вместо през автоматичната систем. И така, само един човек пред мен и аз съм при офицера. Опаааа! Оказва се, че имам грешно подадена декларация и съм написал, че в последните 6 месеца съм бил в Южна Америка. А това променя много нещата. Трябва тестове и т.н. процедури. Но аз не съм бил и той го вижда в системата, разбира се. Любезно излиза от кабинката си и ме води при друг офицер, който ми помага да оправя декларацията, която е електронна и да премина за нови 3-4 минути само през паспортния контрол. Готово! Вече съм в безмитния магазин.

 

Не е лесно да избереш уиски в безмитния тогава, когато имат намаления и много и различни напитки са на почти една и съща цена. Пред мен двама сингапурци смениха избора си над 4 пъти. В крайна сметка щастливи подхождат към касиерката и тя приема плащането, опакова напитките, за всеки по отделно, и приемайки преди мен друг объркал се клиент ги отпраща. Аз съм само с една малка раница за компютър на гърба си. След като плащам, но и аз сменям В ПОСЛЕДНИЯ момент избора си, а притеснената касиерка отива лично да ми донесе новият ми избор аз се отправям към изхода да търся такси. Чfвекът зад мен ме вика и ми сочи син куфар от вида "ръчен багаж". Подсеща ме, че съм го забравил. И тогава аз се сещам колко пъти съм забравял нещо поради причина, че ръцете са ми пълни и аз си мисля, че съм взел всичко. Но този път случаят е различен. Онези двамата сингапурци с многото сменени поръчки са забравили куфара си от щастие, че всеки от тях държи бутилки, портфейли, паспорти и други неща в ръцете си. Опитах се да ги намеря, но. . .вероятно щастливо се носеха на някъде с такси. Не ми се мисли какво би станало ако са излезли от зоната за пристигащи и са на българското летище.
 
Веднъж ми се случи да пътуваме двама души с еднакви Куфари, но не се познаваме и, разбира се, докато аз се въртя в безмитния магазин и разговарям с жена ми за парфюми и напитки на лентата за багажа бе останал само "моя" куфар. Взех го и се отправих към изхода. Странно ми се видя, че е не така издут както си го спомням, но излязох да чакам жена ми да ме вземе с колата. Но тревогата само растеше в мен. Не разбрах защо имаше табелка с друго име и взех, че го отворих. Тези от вас, които ме познават знаят, че съм строен миньон и обувките, които си купувам са 39-ти или 40-ти номер. Но, О ЧУДО! В куфара ми се бе появил , не знайно от къде един чифт обувки около 58-ми номер. Не знам как не съм припаднал, но след стъписването ми дойде отрезвяването - а къде са подаръците, които съм купил, а къде са моите вещи, а къде са костюмите ми? Този тук е за някакъв баскетболист он NBA!
 
Да се занимаваш с българските митници на летището е нещо, което трябва да знаете, че е не до там лесно. Хората са любезни по служебно му, но. . . И така, връщам се обратно. Оказва се, че бюрото за загубен или намерен багаж е ВЪТРЕ. При лентата за багажа. Добре, да вървим. Е да ама първо трябва да минете МИТНИЦА, защото влизате в ничия земя. Айде, тогава да минем митницата, но пък ставало с декларация, защото от тук се ПРИСТИГА, а не се ЗАМИНАВА. И това добре. Влизам в стаята за багажите, а там служителят люпи семки и чете вестник. То много забравени багажи от този полет няма. Казвам му какво е станало, а той ми отговаря: Ако човекът е от София до час или два ще е тук. ( и изплюва шлюпките на поредната препечена солена слънчогледова семка ) Ако е от провинцията - УТРЕ! Оставете куфара тук и попълнете този формуляр. Попълвам и оставям "моя" куфар. Излизам да чакам жена ми. Служителите на летището вече ми се усмихват. Знаят ме, защото разменените багажи са им нещо като джак пот. Интересни случаи са за тях. Не знам дали залагат на това кой, кога и как ще дойде за багажа, но при всяко положение вече ми кимаха за поздрав и ме окуражаваха с усмивка, че всичко ще е наред. Стоя във фоайето и чакам жена ми. Може би вече 10-15 минути след като съм си предал "моя" куфар в буро "Загубени вещи". Времето загуби за мен реалните си норми. В този момент вратите на терминала се отварят някак си мнооого тревожно и с елементи на уплах и стрес. Огроооомен мъж се носи видимо притеснен и носи в ръчищата си Моят куфар. Подозирам, че основният му стрес е причинен от това, че той обича децата с огромно сърце и то без никакви резерви. Вярвам, че в момента, в който е отворил Моя куфар и с усмивката, с която се е готвил да раздаде дребни подаръчета е видял Моите обувки 39-ти номер да стърчат щастливо най-отгоре на багажа ми, той е получил сърдечен удар. И това всичко от любов към децата! Защото аз нямам друго обяснение защо е толкова разтревожен за чужд багаж освен, че в тези обувки е познал малкия си син преди десетина години, когато е бил в трети клас, първи срок. Малко преди ваканцията. Аз го посрещнах като старо куче - медалист от множество международни изложби и го въведох в ситуацията. Бях готов да си взема куфара и да замина, но онези служители от митническата служба, дето вече ми бяха приятели, ме помолиха да влезем вътре и да си оправим куфарите в "Загубени вещи". Чудесно! Айде пак митница! Айде пак декларации, но този път аз само давах акъл. Нали знаете, че това се давай най-лесно? Особено ако нямаш много… Щастливо си разменихме "своите" куфари, споделихме, че нищо не липсва и тръгнахме към. . . митнически контрол! Имаше нови хора на смяна и трябваше поне да пуснем куфарите през рентгеновия апарат. Още като излизахме от ничията земя жена ми връхлетя в летището. Тя беше вече в курса на нещата и ни видя двамата - Крачун и Малчо да излизаме щастливи с еднаквите си куфари. . .

. . .Щастлив и спокоен се отправям към врата, зад която ме посреща усмихнат служител, който отговаря за реда за наемане на такси. Усмихнат таксиметров шофьор ми отваря вратата на колата, за да се настаня удобно. Потегляме по крайбрежния булевард. Парка отново е пуст и само алеите му са самотно осветени. А аз след около 23 часово пътуване се прибирам у дома уморен и усмихнат. Часът е 3.00 сутринта на 26-ти юли. . . Отново същия разговор: от къде съм, колко време живея в Сингапур, харесва ли ми, спокойно е нали, сигурно и безопасно е. . . И шофьорът отново е усмихнат и любезен. . .